Срещата ми с големия диригент Генадий Рождественски (1931 – 2018) и неговата съпруга, пианистката Виктория Постникова, се състоя в лоби бара на хотел Даунтаун, където бяха отседнали. Вълнуващо преживяване бе за мен да говоря с един от най-ерудираните световни майстори на палката. Той е като енциклопедия не само в областта на музиката. И тогава, през 2006 година, той имаше основателната репутация на диригент с огромен репертоар, който непрекъснато учи и дирижира нови партитури. От всички епохи. Общителността му бе безгранична, съумя бързо да ме освободи от притеснението ми. Очарователен е подходът му към събеседника – с широка усмивка, непринуденост и абсолютно никакъв показ на мисъл за превъзходство. Разговаряхме дълго – и пред микрофона, и след като интервюто официално завърши. Накрая Рождественски спомена, че е написал своята автобиография със заглавие “Треугольники” и сам ми предложи да ми я прати, като веднага даде лист и молив да си напиша адреса. Бях много изненадана от това предложение и си помислих, че това е просто акт на любезност и че претрупаният му календар ще го отклони от това спонтанно намерение. Минаха три месеца и един ден получих невероятната му книга от Москва, където се бе върнал след многото си концерти. Книгата е уникална, точно както уникален е и нейният автор. Тя е във формат А-4 и прилича по-скоро на луксозен албум. Защото е илюстрирана не само със снимки от живота на диригента, но и с репродукции от неговата колекция от картини. Това е съчинение, създадено от личност със забележителна култура, а към него има и приложение с впечатляващо количество дискове, съдържащи откъси от по няколко минути от записи, които е правил. Този подарък е едно от най-ценните ми притежания. Често го разгръщам и така продължавам своя диалог с необикновения музикант.
И в това интервю, направено по повод конкурса за диригенти “Генадий Рождественски”, организиран от Васил Димитров и неговия екип от “Класик ФМ радио” по случай 75-годишнината на диригента, Рождественски и Постникова говорят и по принципно важни проблеми на музикалното изкуство. Мисли на личности от такъв ранг винаги могат да осмислят допълнително настоящето, в което живеем.
Разговор с Генадий Рождественски и Виктория Постникова
– Генадий Николаевич, неотдавна дирижирахте в Москва един много любопитен концерт с произведения от Мясковски, Прокофиев и Шостакович, посветени на Сталин. Тогава си помислих, че всичко правите наопаки.
Генадий Рождественски: Точно така. Мисля си, че сега е моментът да се показват тези произведения, защото имат музикална стойност. Дори трябва да кажем, че Сталин е бил много скромен човек. (смях). Той е забранявал посвещенията. Всички са знаели, че произведенията са за 60-годишнината му, но никъде не е написано: “Посвещава се на Йосиф Висарионович Сталин.” Действително музикалната стойност на “Наздравица” на Прокофиев, например, е много висока. Според мен то е едно от най-добрите му съчинения. Там даже има и ирония. Забележително произведение! Текстът не се разбира. Написано е, че текстът принадлежи на 15-те националности. (смее се) Всеки народ е написал текст, но аз не знам кой чий е. Прокофиев два пъти е преработвал това произведение, името на Сталин било махнато и се появили някакви абстрактни думи. И “Песен за горите” на Шостакович е също забележително творение. Въпреки че някои казват, че имало компромиси. Но… компромиси или не, във всеки случай от музикална гледна точка също стои много високо.
– Лесно се говори за компромиси, ако не ти се е налагало да преживееш това, което тези хора са преживели.
Г.Р.:Точно там е въпросът. И този текст е бил “редактиран”, но когато се състоя концертът – преди година-две, се върнах към стария текст. Защото мисля, че историята не трябва да се коригира. Историята е история. И толкова.
– Бих искала да ви върна към отминалия конкурс за млади диригенти. Как го преценявате?
Г.Р.: Аз съм много доволен, беше добре организиран, дори очаквах повече трудности. В много конкурси съм взимал участие и много рядко журито е било така единодушно в своите решения. Що се отнася до първата награда, която получи швейцарският диригент Симон Гауденц, още когато работих по предварителната селекция – а това беше много труден процес – трябваше да махна 80–100 души, та когато видях Гауденц на видeоматериала, казах на Виктория Валентиновна: “Този човек може да вземе и първа награда.” Така ми се стори. Интуицията ми го подсказа. И, оказа се, че точно той получи първа награда.
– Вие ли избрахте репертоара за конкурса?
Г.Р.: Да, и мисля, че произведенията бяха много трудни, но ние търсим действително талантливи хора. Ако човек е в състояние да преодолее трудностите, които са заложени в първата част на “Ероика”, то тогава той има вече правото да отиде по-нататък. Трябва да кажа обаче, че с тази задача никой не се справи. (смях) Имаше по-добри и по-лоши, но към концепцията, която аз си представям, нито един човек не се доближи. Може би ще дойде по-късно, те са още млади хора.
– Виктория Валентиновна, вие проследихте целия конкурс. Работили сте с толкова много диригенти. Как мислите, има ли сред финалистите и лауреатите диригенти, които ще направят добра кариера?
Виктория Постникова: Уверена съм, че този, който взе първата награда, безусловно ще направи. Мен много ме интересуваше какво се случва. А и това е конкурс на името на мъжа ми, така че и много от видеоматериалите изгледах, докато той ги подбираше, и много видях от първия тур. Например на мен много ми хареса българинът, който живее в Америка, но той не мина до финал.
Г.Р.: Пак заради Бетовен…
В.П.: А другите двама лауреати, те трябва още много да работят. Професията на диригента все пак изисква по-зряла възраст.
Г. Р.: А когато настъпи тази възраст, става късно да ходиш на конкурс.
– А вие мислите ли, че днес конкурсите помагат на диригентската кариера на младите?
Г. Р.: Знаете ли, да! Сега характерът на наградата е такъв, че тя вече не е само пари. По-рано бяха само парични награди, е, доста високи наистина. Но човек получава пари, а с много пари може и да се пропиеш, нали… А сега организаторите на конкурса гарантират известно количество концерти, което е най-важното. Най-важното! В български градове, в Европа, в Америка и т.н. Те ще имат възможност да дирижират. И в това за мен се състои най-голямото предимство на конкурса. Защото в днешно време без конкурс кариера могат да направят само единици. Всички търсят отличени на конкурс. И публиката казва: “А, той е лауреат, значи е добър.” Същото е и в Америка – на концерт на дебютантите слагат неоправдано високи цени. Защото ако публиката види, че билетът е евтин, не отива. Значи концертът е лош…
– Вие казвате: “Конкурсът прави диригентската кариера”‛, но, доколкото си спомням, сте били 20-годишен, когато сте постъпили в Болшой театър и тогава сте направили и своя дебют в Лондон – през 1951. Не помня, имахте ли награда от някакъв конкурс тогава?
Г. Р.: Аз никога в никакъв конкурс не съм участвал. Освен в конкурса за заемане на длъжността асистент-диригент в Болшой театър.
– За сметка на това, вие, Виктория Валентиновна, имате много спечелени конкурси.
В. П.: За съжаление, за инструменталистите това е единственият път. Защото без конкурс кой ще те вземе, кой те знае, никой! У нас, в цялата страна, единственият такъв човек е Женя Кисин. Той беше до гениалност надарено момче, вундеркинд; и когато беше 14-годишен, имах чувството, че слушам Моцарт. Той никога не се е явявал на конкурси.
– Но 16-годишен свири с Караян и Берлинската филхармония. А това се оказа по-важно от всякакви конкурси.
В. П.: Да! Но това е изключението, което навярно потвърждава правилото. Конкурсите и днес са необходими за инструменталистите, само че аз мисля, че това не трябва да става много рано. Защото програмата практически навсякъде е почти еднаква и трябва просто да подготвиш “комплект” от композиции, с които да пътуваш по всички конкурси. Но после, когато получиш възможност да изнасяш концерти, ти нямаш багаж, нямаш достатъчно репертоар; и не можеш да се представиш добре. Затова е хубаво в началото да натрупаш багаж, а след това вече да получиш възможност да вграждаш своите идеи.
Г. Р. Ако ги имаш…
– А това любопитство у вас все да търсите нещо ново, да учите, как се удържа то толкова години?
Г. Р.: Любопитството ми не е умряло Едно време наблягах повече на съвременния репертоар. Даже имах репутация, че свиря само музика на ХХ век – авангард и пр. Да, много съм дирижирал – и западни композитори у нас, много! И обратно! Руски съвременни композитори на Запад. Но в същото време малко хора знаят, че в моя репертоар са всичките симфонии на Хайдн. И казват: Рождественски, това е Шнитке. Значи Хайдн, Моцарт… Брукнер, всички симфонии във всички версии, което фактически прави 21 симфонии – практически всичко това е репертоар. Но симфониите на Хайдн подчертавам, защото са база, без която не бих могъл абсолютно нищо друго да направя. Това ми отне 40 години. Защото намирах Хайдн за много по-авангарден от Булез.
– А сега какви програми правите – заедно и поотделно?
Г. Р.: Най-различни! Тази година в Москва беше цикълът, който нарекох “Семеро их” [това е заглавието на кантата от Прокофиев по стихове на Балмонт – Е.Д.] – четири концерта с произведения на всички най-големи композитори на ХХ век, като се започне от Рахманинов, Скрябин, Прокофиев, Шостакович, Мясковски, Стравински и се стигне до Шнитке.
– Свирите ли често заедно в Москва. През 2003 изпълнихте всички клавирни концерти на Прокофиев по случай 50-годишнината от смъртта му.
Г. Р.: Да, всяка година свирим заедно. Тази година беше точно в този цикъл – с “Прометей” на Скрябин.
– Имате ли впечатления от млади диригенти?
Г. Р.: Имам конкретни впечатления от двама диригенти, които бих отделил, но и не всички познавам. Две фамилии искам да назова – Владимир Юровский, той е възпитаник на московската консерватория, сега живее в Германия и оглавява операта в Глайндбърн във Великобритания, много талантлив човек, и Пааво Ярви, синът на Нееме Ярви, който оглавява оркестъра на Синсинати в Съединените щати, но много дирижира и в Европа.
– А самата професия – как върви според вас?
Г. Р.: Е, такива главни диригенти, каквито имаше в XX век, сега няма.
В. П.: Ама защо в XIX век, ти сам казваш, че сега всичко става твърде бързо. И че главен диригент днес се става от днес за утре. А нещата трябва да са по-дълбоки и постепенни.
Г. Р.: … И още нещо: разбира се, че без едни и същи ръце, без главен диригент оркестър не се прави. Но в същото време има и парадоксални положения. Има и такава гледна точка: ние искаме за главен диригент на един добър оркестър в Москва лицето Х. Защото него никъде не го канят и той ще може повече да работи с оркестъра. Според мен това е смешно, нелепо. Трябва да има разумен баланс между работата със собствения оркестър и гастролите. Това обогатява оркестъра. Главният диригент трябва да бъде фигура. И да познава и други оркестри.
– Продължавате ли да търсите нови произведения, как върви процесът в момента?
Г. Р.: Сега по-лошо върви. Трябва да ви кажа, че впечатленията, усещанията, опитът, които натрупах от общуването си с т. нар. московска тройка – Шнитке, Денисов и Губайдулина, е нещо, което вече не може да се случи. С внимание, с интерес и с любопитство наблюдавам композиторското творчество по всички страни на света. Но не мога да назова така, за себе си, нито една фамилия, която ми се иска утре да изпълня. Всичко е някак еднакво, всичко се намира в поставангардна фаза с уклон към електронната музика. А на мен това малко ми говори. Няма и индивидуалности – всичките са малки булезовци или щокхаузеновци. Знаят си занаята, но когато седнеш с тях да поговориш и им кажеш, примерно, фамилията Глазунов, те не знаят кой е. Или ако го знаят, казват: “Това е салонен композитор, лош е…” А Чайковски бил старомоден. Това не мога да го разбера, затова не търся нови имена.
– След като довършихте в “Реквиема на помирението” започнатото от Шнитке в Lux Aeterna поради неговото заболяване през 1994-5 година, когато през 1998 той почина, тук се знаеше, че има скици от Деветата си симфония… по-късно се разбра, че сте я довършили…
Г. Р.: Той беше още жив. Това се случи около 6 месеца, преди да почине. Той даже чу какво съм направил…
В. П.: … и видя партитурата, която направи.
Г. Р.: Но не можеше да каже нищо. Написа ми обаче посвещение. Когато довърших Lux Aeterna и му я дадох, така да се каже, за потвърждение, той я видя, прие я и това беше. А работата по Деветата симфония беше много сложна. Ако бяхте видели какво представляваха скиците му! Просто едва се разчитаха, едва се разшифроваха. Над всеки такт седях по два дни… За да намеря решение, понякога достатъчно парадоксално. Но за мен все пак беше малко по-лесно да го правя, отколкото на когото и да било друг, защото аз много добре познавам неговия стил. Дирижирал съм всичко, което той е написал за оркестър. Затова се заех с тази работа. Естествено, можеше и някой друг да я свърши, но никой не се зае. В Lux Aeterna той беше написал много, необходимо беше просто да се допълни. Но в Девета симфония… там и нотите трудно се разчитаха. Но все пак станаха девет симфонии. Цикълът се затвори.
– Като говорим за Шнитке, не може да не се спомене, че и той, и вие често бяхте съпровождани от скандали. Но си отстоявахте вашето. Толкова ли бяхте сигурен, че понеже сте Рождественски, няма да ви закачат.
Г. Р.: Не, разбира се. Трябваше да се устои; но понякога се плаща висока цена… Вижте какво стана с Шнитке. Аз просто не можех да постъпвам по друг начин. Винаги съм имал свои художествени принципи, от които никога не съм мислил да се отказвам. Но, разбира се, имах заради това политически неприятности. Властта силно се съпротивляваше на моите идеи. И това е напълно естествено. Защото цялата идеология беше втренчена в тези композитори – за какво говорят, какво пишат, та чак до религиозността им. Режимът се защитаваше. Всеки тоталитарен режим го прави. Но много тънко. Това е специална цензура.
– По-свободен ли е сега руският музикант?
Г. Р.: Абсолютно свободен! Пътува навсякъде, може да отиде навсякъде… Трябва просто да плати билета си.
В. П.: Едно време беше страшно. Най-напред – свириш на конкурс в консерваторията, после – на всеросийски конкурс, после – на всесъюзен, после трябваше да се мине през всички възможни комисии, където оценяваха моралния ти облик, политическите ти схващания – комсомолец ли си, партиец ли си… И най-накрая, когато ти разрешат да заминеш, ти съобщават, че ако не донесеш награда – край с теб.
Г. Р.: До войната, когато награди получаваха такива фигури, като Ойстрах, Флиер, Гилелс, всеки оставаше с впечатлението, че те са плод на режима. По-добра реклама за режима от това нямаше. И затова режимът полагаше огромни усилия да подбира тези, които ще му донесат награди.
В. П.: И интересно, че младите хора от Русия, които бяха на конкурса – ние ги бяхме поканили на вечеря, ни попитаха: ‛Не беше ли по-хубаво при съветската власт, какви имена имаше тогава – Рихтер, Ойстрах, Ростропович, Рождественски. А сега няма такива. Може би това се е дължало на съветския режим?‛ Те вероятно мислят така: “Щом аз не съм величина, значи не аз съм виновен, виновно е правителството.”
Г. Р.: Много е трудно да се живее свободно. Да се рискува, да си отговорен за живота си. Това е огромно предизвикателство и действително се иска характер.
– Вие самият композирате ли?
Г. Р.: Да. Но не се смятам за композитор. Защото съм написал много малко неща и практически имам само едно съчинение. То е оратория по текст на Алексей Михайлович Ремизов, заглавието й беше “Заповедно слово към руския народ” – голяма оратория, написах я преди 5-6 години, тя бе изпълнена в Москва за 70-годишнината ми.
– И защо точно оратория решихте да напишете?
Г. Р.: Заради текста.
– Все още ли мислите, че има смисъл човек да се занимава с музика – в днешния ден?
Г. Р.: Разбира се! А как можеш да спреш? Аз не си представям по друг начин живота си.
– А ако трябва сега да правите избор?
Г. Р.: По-малко хора правят този избор, защото няма пари. А музиката иска пари. И понякога се получават странни ситуации. Например, преди време в Москва се направи оркестър, нарекоха го Руски национален оркестър. Негов диригент стана руският пианист Михаил Плетньов. Този оркестър го издържаха американци. Нямаше никакво отношение към руското правителство. И никакви руски спонсори. Американци плащаха, плащаха 8 пъти повече, отколкото получаваха руските държавни оркестри. И какъв беше резултатът: от Болшой театър в оркестъра на Плетньов отидоха 20 души, от Държавния руски оркестър – 15. Най-добрите музиканти отидоха на друго място, а два оркестъра се оказаха с проблем. Но в един прекрасен момент американецът каза, че повече няма да плаща. И тогава накъде?
– Къде отивате след България?
Г. Р.: На друг конкурс, в Кадакес, града на Салвадор Дали. Той вече се провежда за осми път. Пак ще съм председател на журито.
– А вие какво ще правите по време на конкурса?
В. П.: Ще готвя следващата си програма. Тази година имам намерение да изсвиря всичките Прелюди и фуги на Шостакович, а също две негови сонати – едната клавирна, а другата – цигулковата, ще изсвиря със сина ни. А и получихме новооткрит фрагмент от цигулковата соната на Шостакович. За първи път ще го изпълняваме.
Г. Р.: Изобщо тази година Шостакович се изпълнява много, навсякъде. И не само тази, разбира се. На самия му рожден ден ще дирижирам спектакъл в Москва – на 25 септември, и това ще бъде “Леди Макбет от Мценска околия”. А след това ще имам световна премиера на един, също така по-късно намерен, фрагмент, симфоничен фрагмент, писан между Девета и Десета симфония. Там има също малко работа за довършване. Много хубаво е, че в архива на Шостакович работи голям щаб от хора – това улеснява работата около музиката му.
Вестник “Култура”, брой 20, 26 май 2006